Няма ми го морето...

някой ми го взе.

Няма ми я душата...

изгубих я по пътя.

И боли, бе...

боли от празнотата.

Изгориха ми небето...

обезнебено е сега.

Отровно... без Слънце, без Луна,

а аз си пея без да спра:

"I would fly to the moon and back if you will be

if you will be my baby"

... но ти никога няма да бъдеш мой...

Кой, по дяволите, ми скри луната?

Едно... две... три,

това били звезди... в пространството.

Ех... надежда... може би е това.

Може би небето ще възкръсне от пепелта

и луната ще изгрее, нова песен ще запее:

"... Край реката редят се,
редят се тополите -
побелели от първия сняг.
Аз те чакам за среща,
аз те чакам, но моля те -
ти да минеш по другия бряг..."

И ето... чакам...

чакам ден... чакам два.

Чакам месец... чакам година.

И чакам... не защото нямам избор,

а защото имам.

Чакам небето от въглените да се възроди,

и луната, и слънцето да се появят.

Чакам и моят (малък) принц

душата моя да намери...

Но чакам, преди всичко,

крадецът морето ми да върне...

Стоп! Тука слагам пауза на

откровението мое.

Не се получи, знам.

Извинете ме, да пиша не умея,

но затова пък мечтая.

Мечтая да пиша...

да обичам... да живея

... и да се смея... :)

"Look for the girl with the broken smile

ask her if she wants to stay awhile.

And she will be loved.

And she will be loved.

And she will be loved.

And she will be loved..."