Когато можем да се върнем към себе си
Да разграбим усмивките си
в мълчание
Да прозрем
че никога не сме говорили
За най-дългото чакане
Винаги тръгваме един към друг
Онази сълза крещи измежду гърбовете Ни
Помниш ли скалистия бряг?
А някога под смълчаните колони
чакаше старостта
И можехме да забравяме
И можехме да бъдем достатъчно млади
Пътувам по гръбначния стълб на Музите
И се преплитам в отшумели нервни окончания
Седнал съм в скута си
Решавам и тръгвам
Никога не пристигам
Когато изплиташ съдбата ми
Те моля
Пропусни една брънка
12.8.2008г.”Св.Константин”
© Донърджак Всички права запазени