Камбанният звън, съвършен и едва доловим,

подлежи на проверка от Кошмарния сън –

в стадий ,,гъсеница” крилата са още незрими.

Сиво е, снежно е, мъртво е;

няма небе, нито земя.

Кехлибарени боси слънца,

каменни сухи ръце, остарели деца,

непораснали, гнили, мухлясали

северни ветрове.

И пропъдена красота.

Дори Шекспир би се почувствал

неловко на сцената; без сонети

и жокери. Без Хамлетовата вечна дилема.

Ала чий е Кошмарният сън?

Той често прииждал от бедняшкия Юг

и свирепо заставял:

,,Издайте Камбанния звън!”

Но някак напук всеки един

черен, опушен, самотен комин,

гордо изпъчвал своята мръсна снага,

казвал ,,Не бих!” – и политал надолу в снега,

на предвечния боен тепих. Там камара тела

и сега се въргалят из белия пух, вкочанени до синьо.

Камбанният звън е един... И всеки бедняк

е негов месия. Защото всеки е син на страха –

и отца на безсилието. Вместо дим от комините

се изтръгвало глухо ,,Амин”.

Ей така, просто отлитало...

Кошмарният сън, оказва се, бил на един антихрист.

Язък за комините... Защото Камбанният звън

е фалшив.

А църквата винаги е играла на сигурно…