Демон с поглед празен виждам.

На входа райски той седи.

Отровен поглед впил във ангел нежен,

взрял се, сякаш иска да го изгори.

Ангелът с лицето бяло,

с чертите крехки пърха със крила

и на земята носи радост и утеха,

без да подозира своята съдба.

Демонът до него приближава,

сяда, затаява дъх,

делата ангелски той наблюдава

и с недоверие възкликва пръв:

"Нима на всички тях помагаш,

какво в замяна чакаш ти?

Защо на зло с добро отвръщаш?

Защо създаваш хорските мечти?"

Ангелът лице извръща,

усмихва се спокоен и смирен,

демонът, в мъгла обгърнат,

не разбира неговия плен.

"Добро доброто ражда,

да помагам аз съм роден.

И най-голямата награда

е да си с добро сърце от Бог дарен"

"Доброто аз пък не разбирам.

Каква е ползата за теб?

Защо даряваш ти надежда

на човек, отрекъл се от Бог?"

"Надежда днес надеждата поражда.

Трябва само малък лъч.

Пожар от малко пламъче се ражда,

добро намира се във всеки кът.

Дори във себе си да се огледаш,

ще видиш ти добрите си страни,

ще намериш своята надежда,

ще имаш много светли и безгрижни дни."

Замислен, демонът от ада

погледна ангела смутен.

"Прости - му рече. -

Аз те ненавиждах.

Не те разбирах и не бях смирен.

Но днес вече светлината виждам.

Мислиш ли, че късно е за мен?"

"Прошка всеки заслужава.

Просто запомни добре:

Добро на ближния да сториш.

Да се радваш с него от сърце."