Клони шареха с пръсти по стъклото,
почукваха в началото тихичко, после
забиха острите си нокти във съня ми.
И нахлу кавалкада от диви конници,
като онези от първите четири печата.
Белият ме прониза с точния си лък,
завладяна бях, покорена и печална.
Червеният, изправил меча си, насече
душата ми на куп ненужни парчета,
а вятърът яростно ги разпръскваше.
После конникът в черно се опитваше
с везната чувствата ми да балансира.
Обзе ме панически духовният глад.
А на небето пръхтеше бледият кон
ноздрите му бълваха зелени искри.
В тоя миг в сърцето ми стих се роди,
и зеленият конник прелетя встрани.
Клони шареха с пръсти по стъклото,
удряха по прозрачните му клавиши
и скърцаха по струните ръждясали,
апокалипстично прозвуча Вивалди.
Адът пак, за кой ли път ме подмина,
жива бях, цяла и вече не бях гладна.
Но някой навън разиграваше коня си,
в тъмното не успях да видя цвета му.
И пак ме обхвана първичният страх,
ами ако се върне отново кавалкадата
и ако този път доведе със себе си ада,
ще мога ли да чуя поне още веднъж
четирите сезона на любимия Вивалди.
Ще шарят ли те в душата ми с пръсти,
ами ако в нея се е стаил Антихристът…
Дали пък Данте тогава не се е объркал
и вместо в ада, бил е в сегашния рай.
Как да попитам онзи дух на Виргилий
не сме ли персонажи от оная комедия.
И как за Бога да излезем от тъмния лес,
как да се спасим от опасните три звяра,
има ли по-пряк път към чистилището
и дали раят е по-гостоприемен от ада.
Едем по-хубаво място ли е от пъкъла
като от рая гонят заради познанието.
Пантерата, лъвът и вълчицата са тук,
пък някои ни плашат с апокалипсиса.
© Паулина Недялкова
© Паулина Недялкова Всички права запазени