Клони шареха с пръсти по стъклото,

почукваха в началото тихичко, после

забиха острите си нокти във съня ми.

И нахлу кавалкада от диви конници,

като онези от първите четири печата.

Белият ме прониза с точния си лък,

завладяна бях, покорена и печална.

Червеният, изправил меча си, насече

душата ми на куп ненужни парчета,

а вятърът яростно ги разпръскваше.

После конникът в черно се опитваше

с везната чувствата ми да балансира.

Обзе ме панически духовният глад.

А на небето пръхтеше бледият кон

ноздрите му бълваха зелени искри.

В тоя миг в сърцето ми стих се роди,

и зеленият конник прелетя встрани.

Клони шареха с пръсти по стъклото,

удряха по прозрачните му клавиши

и скърцаха по струните ръждясали,

апокалипстично прозвуча Вивалди.

Адът пак, за кой ли път ме подмина,

жива бях, цяла и вече не бях гладна.

Но някой навън разиграваше коня си,

в тъмното не успях да видя цвета му.

И пак ме обхвана първичният страх,

ами ако се върне отново кавалкадата

и ако този път доведе със себе си ада,

ще мога ли да чуя поне още веднъж

четирите сезона на любимия Вивалди.

Ще шарят ли те в душата ми с пръсти,

ами ако в нея се е стаил Антихристът…

Дали пък Данте тогава не се е объркал

и вместо в ада, бил е в сегашния рай.

Как да попитам онзи дух на Виргилий

не сме ли персонажи от оная комедия.

И как за Бога да излезем от тъмния лес,

как да се спасим от опасните три звяра,

има ли по-пряк път към чистилището

и дали раят е по-гостоприемен от ада.

Едем по-хубаво място ли е от пъкъла

като от рая гонят заради познанието.

Пантерата, лъвът и вълчицата са тук,

пък някои ни плашат с апокалипсиса.

© Паулина Недялкова