Пътят пред мене изчезва,

превръща се в струна.

Опъната сякаш до край,

под гумите...

Издаде стон на китара,

която тъжи за момиче.

Момиче, което е слушало,

толкова пъти нейните песни...

И толкова пъти, на този мотор,

в прегръдките мои притихвало!

Вятърът брули лицето ми!

Мисля си пак,

дали той е виновен за сълзите?!

Които усещам сега,

как вече напират...

И замъгляват съвсем,

без друго нелепия миг

на безсилие в мен!

И връщам се в спомени.

И никога , знам!

Не вярвах, че мога за нещо,

да страдам така!

Нощ е!

Над мене — луна...

По небето преследва ме, бяга!

И същата тази луна,

над нас, бе огряла тогава...

Сега, тъй безчувствено свети...

Забравила вече.

Тъй както ти ме забрави!

Тъй както ти ме обрече!

Сам съм!

И само насрещният вятър,

прегръща ме в тази тъма.

И само ревът на мотора,

навява ми спомен,

как бяхме  сами във нощта!

Когато до мен беше ти!

С ръцете си, впити във мене...

Притиснали силно тела,

се носехме диво, със вятъра...

Но пътя изгубих сега!

И нищо не търся!

И в нищо не вярвам!

Сега...             

Ще повярваш ли в мене отново?