Балада за някого...
Пътят пред мене изчезва,
превръща се в струна.
Опъната сякаш до край,
под гумите...
Издаде стон на китара,
която тъжи за момиче.
Момиче, което е слушало,
толкова пъти нейните песни...
И толкова пъти, на този мотор,
в прегръдките мои притихвало!
Вятърът брули лицето ми!
Мисля си пак,
дали той е виновен за сълзите?!
Които усещам сега,
как вече напират...
И замъгляват съвсем,
без друго нелепия миг
на безсилие в мен!
И връщам се в спомени.
И никога , знам!
Не вярвах, че мога за нещо,
да страдам така!
Нощ е!
Над мене — луна...
По небето преследва ме, бяга!
И същата тази луна,
над нас, бе огряла тогава...
Сега, тъй безчувствено свети...
Забравила вече.
Тъй както ти ме забрави!
Тъй както ти ме обрече!
Сам съм!
И само насрещният вятър,
прегръща ме в тази тъма.
И само ревът на мотора,
навява ми спомен,
как бяхме сами във нощта!
Когато до мен беше ти!
С ръцете си, впити във мене...
Притиснали силно тела,
се носехме диво, със вятъра...
Но пътя изгубих сега!
И нищо не търся!
И в нищо не вярвам!
Сега...
Ще повярваш ли в мене отново?
© Просто Някой All rights reserved.
