Балада за отминаващите Жени
БАЛАДА ЗА ОТМИНАВАЩИТЕ ЖЕНИ
... не знам защо жените все ме гледат със бялото на своите очи? –
изглежда, придирчив съм напоследък – старея, и по всичко ми личи,
минават покрай мен, не се и трогват, че видимо изглеждам тъй щастлив,
усещат ли, че ги рисувам с поглед? – и, че ги пиша в римички с курсив,
красиви, тъй замислени, тъй кротки, забързани – Бог знае накъде,
изтръпвам подир техните походки във мрака, вейнал дрипаво перде,
в съня ми цяла нощ се ветролеят прекрасните им роклици от лен,
ееех, колко искам някой ден на кея да слязат за един алай със мен! –
да тръгнем по тръстиковите дюни към стария, изгърбен вълнолом,
поне една от тях да ме целуне – със светлата илюзия за дом? –
тая̀ навярно глупава надежда? – едно самотно старче в мен мълчи.
Вървят Жени – и кротко ме поглеждат със бялото на своите очи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
