БЕЛИЯТ ВЪЛК

(за обичта към Майката)

Люта зима. Страховита. Леден вятър свири из степта.
Кършат клони, вайкат се дървета. Засрамени в голота.

Нейде там, високо във небето, осветява скръбната луна.

Из гората заледена бягат сиви сенки. А пред тях сърна...

Глутницата е сърдита. Вият страшно вълчите гърла.

Гладни, диви и свирепи, тракат зъби във студа.

Ще я стигнат, тя кърви. Вълча плячка ще е тя!

Още малко, след което  ще я победи страха...

Диша тежко, уморена, бореща се, ужасена...

Пада в храсти заледени. Да  дочака там смъртта...

Коленичила, тя стене. Ще полегне във снега.

С кървава сълза бележи  край на своята съдба.

 
Зов отчаян тя надава. Зов предсмъртен е това!

Със живота се прощава. И със своята гора.

Но до нея се изправя, като колос и скала!

Като пратеник на Бога, мощно извисил снага.

Бял вълк раните ù ближе. С обич преклонил глава.

С топъл вълчи дъх я сгрява. С нежност милва я. С тъга.

Той не може да забрави. Някога ù беше син любим.

Тя за него беше майка свидна... Бледоликата сърна.

Беше малък и изгубен. Тя с любов го приюти...

С нейни ласки е израснал. С аромата ù любим.

Затова сега е време Майка си да защити!

На сърната с млякото е кърмен! Той е неин син!   

Трака с челюсти свирепо. Святкат в тъмното очи.

Предстои му битка люта. С вълци - братя и сестри.

Ще се бие, ако трябва! Вълча ярост ще кипи.

Плът на свои ще разкъсва! С гняв жесток ще ги смири.

Вече идват! Глутницата наближава. Носи се ужасен вой.

 Устрем див! Препускат бясно. НО! Надушват Свой.

Мощна вълча гръд е щит и броня. На ранената сърна.

Преди схватката изпил е... майчината кървава сълза.

Ако трябва, ще загине! Помни вълчото сърце...

Че е кърмен с нейно мляко. Някога, като вълче.

Дали глутницата ще отстъпи? Враг ли ще го нарече?!

Обичта на син към майка кой от тях ще прокълне?!!