Без муза
Навън вали, гърми, трещи.
В мен избухват хиляди звезди.
Мъгла прегръща с бял воал моята душа.
Не искам вече да съм тук... на ничия земя.
Искам да се прибера и да видя отново своя свят.
В очите ми да бъдат отразени светлините на любимият ми град.
Сега разбирам защо музата изчезна изведнъж и все по-трудно е да пиша.
Някак душата ми затворена е и не може тя да диша.
Чудя се какво ли да напиша, листът празен ми се смее.
Знам, че за няколкото реда той единствено копнее.
А аз седя и чакам от някъде идея да ме осени...
Но колкото и да се мъча, гледам само в белите стени.
И сякаш все по-близо идват и искат те да ме премажат.
Ахх.. да можеха само да говорят... какво ли щяха да ми кажат?
И така седя си аз от часове и листът продължава да се смее.
Колкото и време да минава душата ми за муза си копнее.
Загледана в белите стени, какво да пиша пак идея нямам.
Мога единствено да чакам без да се предавам.
И така... покрай есента меланхолията ме удари.
И така без предупреждение празнотата неподготвена ме свари.
Но както есента ще си отиде, така и музата ми ще се върне.
Ще си пиша сгушена на топло, веднага щом зимен въздух ме обгърне.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Меги Матева Всички права запазени