БЕЗ ПРАВО НА УМИРАНЕ

В тази свята нощ,

в която непорочната Мария

детето Божие Исус роди,

в тази нощ ще бъда с него.

Единственият мъж в живота ми,

който след смъртта ще ме обича.

Ще си спомня в тази нощ

                       неговото Рождество.

Ще си спомня оня ден,

когато след първородния си грях,

моя първороден Бог родих.

Не беше зима - беше май.

Не бях във Витлеем.

В небето нямаше звезда.

И влъхви дарове не носеха.

Поех го до гърдите си

                            и го понесох.

Гледах го невярващо-учудено -

човечето безпомощно обърнало

невиждащите си очи към мене

и даже не разбрах, че съм

получила присъдата

"Без право на умиране."

Исках всички да извикам.

Да дойдат, за да видят чудото -

                          моят Бог се е родил!

Моят Йосиф се напи.

                         От радост.

А аз венеца трънен

сложих на челото си

и приех присъдата.

                         Със радост.

И с пъпната му връв

за него здраво се завързах.

После моят Йосиф

30 сребърника взе от джоба ми

                              и децата ни предаде.

Предаде хляба и съня им.

Дървото във градината

                                  отсякох.

Въжето скрих.

                         Но...

не успях да го спася.

Прости ми, Боже, този грях.

                   Силите не стигнаха.

                                          И... не можах.

При него сребърниците

зарових в ямата.

Да си купи хляб и вино.

                                За из път.

Ще си спомня оня ден,

когато моят първороден Бог

                                      ... ме разпна.

Забиваха се тръните в челото,

пироните - във дланите кървящи.

На истината копието остро

отляво късаше сърцето.

                                     Умряла бях.

От мъртвите възкръснах.

              От кръста се изтръгнах.

                              Със пироните.

Че земна майка съм... Длъжница.

Живота му дължах.

От вените потекоха

                             сълзите кървави.

Ямата напълниха.

                       Бе зинала да го погълне.

С пръсти рових пръст.

                            Да я запълня.

С кървавите рани по ръцете

месих хляб със сълзи.

                                Да го храня.

С дупки във нозете боса тръгнах.

                                По пътя на живота му.

Години девет още в себе си го носих.

Преди да се роди отново.

В тази нощ на Рождество

ще го прегърна.

Моят първороден Бог,

когото винаги ще нося

във сърцето си.

И пак ще го нахраня.

С Жито.

Да бъде Жаден за Живот.

Да не забравя,

                    че Жената

е направена от мъжка кост

                                 и Божия любов.

С пирони от Желязо разпната

и с пъпна връв завързана

на кръста  

на                                   Ж

                                       И

 и                          С М Ъ Р Т Т А

                                        В

                                        О

                                        Т

                                        А

Да помни докато е Жив,

че тя,

              Жената, е

онази свята грешница,

която със ръцете си

върти света.

Мъжете са децата й.

И тежкО на оня, който

тази Истина

забрави.