Свикнах ден без теб,

а после цяла нощ.

И със студена буза мерих  кръста

на два по два квадратна площ.

Разбира се, ще кажа нещо!

Ако си спомня за какво.

Не ме е страх, но е зловещо,

а някога живях с любов...

През две пресечки вляво,

намерих чисто нов живот,

и пред очите, като одеало

се спуска тон човешка мощ.

Преписах те наново:

на него също му върви

да губи често дара си за слово,

да гледа и да чака да кърви.

Билетче - цялото е бяло -

съмнително-различни дължини;

ръцете ти потрепват вяло -

не чакай всичко да се провали.

Не мога, нямам правото да се обърна

и сигурно ужасно ще боли,

когато се наведа да те прегърна,

да видя неизстинали искри.

Пожелах си - падна първата комета -

ще чакам слънцето да я стопи,

за да ме откараш с карета

сред независтливите тълпи...

От днес започва моя ден -

навярно пак ще го отричаш;

очаквай, че духът ми не ще да е сломен...

Предчувствам, че ще кажеш, че обичаш...