Без теб умира се, Любов
Ти - толкова голяма, свята.
Аз - малка винаги пред теб.
Със теб откриват се небета.
Без теб умира се, Любов.
Не искам да умирам и се моля
да бъда силна, да забравя...
Самотна птица съм, кръжа
над своя дом... който нямам.
Забитите стрели болят.
Изтръгват ми душата - свита болка.
В очите пушеци от огън парят.
Вселените ми се смаляват.
Плеяди от звезди, които имах,
изгубиха се някъде в безкрая,
и слънцето, което тъй обичах,
смалено се изгуби... а къде, не зная.
Напиращи в очите дъждове
изливат се, и става ми мъгливо.
Изгубих своите цветни светове,
с които беше ми щастливо.
Къде да търся своята земя
посята с обич, разорана с нежност,
щом като факел мога да горя,
то нека като феникс да възкръсна.
И пак дарена с теб, живот,
аз своите небета да откривам.
В едно от всички, светла от любов,
да срещна слънцето, което тъй обичам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
