Безцветни хора
Безцветни хора
Безцветни улици и къщи,
блокове и мостове,
паркове,
градини.
Вървя по улиците прашни
и никой не ме отразява.
Безизразни лица поглеждам,
насладата я няма.
Като роботи и машини остарели
хората се движат тромаво и тежко.
На работа, училище и какво ли още не,
но никой не забелязва, че пролетта дойде!
Пролет иде, хора!
„Пука ли ти, бе човекo?”
На тоз въпрос риторичен
искам да отговоря. Да!
Пука ми и още как!
Дървета, цветя и поляни
цъфтят и приканват ме
да се усмихна аз.
Туй развитие исках аз да видя,
но от мечтите някой ме откъсна.
Пушекът на камиона мръсен –
ругатните селски от колите.
И под слоя сив аз виждам
свежи, пъстри цветове.
И с ръце някой ме побутна:
„Хей, момче, пролет е, сваляй мартениците
и виж онуй цъфнало дръвче”!
И изведнъж белнаха къщи, улици, блокове,
а на пейката самотна
до мене кацна едно врабче.
Със песен пролетна зарадва мене
и фръкна във синьото небе.
И както си стоях в парка
попита ме едно дете –
„Батко, кога ще дойде време за море?”
А аз му казах:
„Още пролет е, дете.”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Всички права запазени
