Да живееш, облечена в чуждите думи.
Да се смееш фалшиво на плоски шеги.
Да вървиш по пътека, чертана накриво
и да вярваш, че в края по-малко боли.
Идеали прегръщаш, там, някакви сиви.
А пък вътрешно призрачни лееш сълзи.
С пръсти стискаш за гърлото писък без сили.
Колко жалко- гласът ти в сърцето ти спи.
И те викат, и съскат - в главата ги чуваш.
Всеки мисли, че знае от друг по-добре.
А това, дето носиш веч няколко зими,
само ти го усещаш как остро боде. ...