Безпощадно
Ти ме пи като вино, но ангелът слаб ти е,
щом дошъл си да тропаш на портата моя.
И не питам плътта още жадна за грях ли е
или искаш да мъчиш душата. Прибоят
във очите ти – двата угаснали въглена –
ми прилича на скитник, прикрит зад вината.
Как превърна ме в крехкост уплашена, стъклена?
Виж – през тази прозрачност прозира тъмата.
Обичта си завързах за клончето счупено
и във сухите съчки крилете си скърших.
Днес кръвта е студена. В нея спомени струпани
заглушават гласа, който казва ми: Свърши!
Безпощадно огриза до кокал душата ми,
не остави от милост трошичка по нея.
А стоиш и трепериш тази нощ пред вратата ми
и очакваш плътта ми, че пак ще те сгрее.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Димова Всички права запазени
