Безстрашен Зайо
Под голямата ела,
в къщичката под снега,
Зайо спалня си направи -
за неволи той забрави.
Хапваше и спеше,
липсваше му мече,
с него да играе,
както той си знае.
Мечо сладко спеше,
не е лете вече.
Зайо май му доскуча
и набързо изхвърча.
Вън приятели да дири
и дано да са игриви!
Скачайки сред бялата гора
до водата той съзря
плачеща сърничка малка,
там на ледена пързалка.
Нямаше късмет кат Зайо,
къщичка да има явно
и докат пиеше водица
само осветена от Зорница,
лед обхвана й краката,
вятър блъсна й главата.
Зайо потрепери,
кого ли да намери?!
Бързо скочи и побягна,
па макар не му допадна,
таз идея за спасение,
но страхът му нямаше значение!
В планината, в дупка стара,
там ламя се е скатала.
Няколко далечни века
криеше се от човека,
от животни най-отбрани
докат Зайо я видя по лане.
Той събуди я от сън дълбок
и избяга скачайки със скок!
Литна старата ламя,
как и кой посмя
да я събуди в този час -
ще подпали като фас!
Огън фърля тя далеч,
всичко пада сякаш меч
подкосил е всяка клонка
след усърдната им гонка.
Скочи Зайо на леда,
там до нашата сърна.
С огнен дъх на старата ламя
ледения обръч тя обля.
Щом ледът се разтопи,
и краката й освободи -
клетката сърничка мила -
тя остана жива!
Зайо тъй приятел си намери -
малката сърничка Гери!
А ламята с огнен дъх
пак заспа под снежен връх!
И така детенце, мило -
вече се е стъмнило!
Ти очички затвори,
спинкай сладко до зори!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кремена Арменчева Всички права запазени
