За пръв път дъждът ни хапеше,
хапеше ушите ни
и очите ни,
капеше
сякаш по костите ни
и ги напукваше,
и ги ронеше,
ронеше.
За пръв път....
Земята беше жилеста
и не галеше,
дори не знаехме
какво е,
но стъпяхме в кал,
и тя се лепеше
по стъпалата ни,
за пръв път....
И видяхме дървета
без плодове и листа,
и свистяха пръчките им
от вятъра,
и шибаха капките,
а те се пръскаха
подобно мислите ни....
И нямаше врати
и бе студено...
За да бъде
прегръдката ни
по-топла от всякога.
© Стефан Кръстев Всички права запазени
Благодаря ви.