Пълна бутилка на пода се търкаля;

стихове без рими в главата кръжат;

тътен мрачната стая обикаля,

в нея затихнал избледнява Мъжът.

Прелива неусетно пламък в жарава;

процепът се стеснява, чезне лъчът.

Игла без конец, влак без гара -

пътник, изгубил правилния път.

 Захвърлен панталон, разкопчана риза

- стенеща душа, обградена с лед.

В неговата стая никой не влиза.

На стената недовършен виси портрет -

лик разкривен на неизвестна Мона Лиза,

погледът ù устремил се е напред,

със своята невинност неговия прониза -

мъжът се изпари, остана просто силует.

Действително била си ти

в замъглените далечни дни.

Действително била си там,

когато мислех, че съм сам.