Една чиста и искрена мисъл,

кога в на човека ума заблести

на злото разбива скритите козни

и всяка лъжа, що там се таи.

И път си проправя през тръни

от страх, самота и измамни мечти,

държи го човека, да се не спъни,

че пак би окалял свойте страни.

И води го мъчно през света, неразбран,

всички го сочат, говорят му жлъчно:

Няма ли в тебе капчица срам,

да напуснеш света материален

и да гониш един идеал?

Не копнееш ли вече и ти като нази

да си бляскав херцог или крал?

Да имаш и купища злато,

палати, придворни, жени,

да живееш щастливо, охолно, богато

чак до дълбоки старини?

А той се обръща и тихо им казва:

Кому ще съм нужен със този морал?

Кой ще милее изобщо за мене,

щом вземал съм много, а нищо не дал?

Кого ще усмихнат богатствата мои,

на кой ще протегнат за помощ ръка,

ако грабил съм само със шепите свои

и опивала ме е таз суета.

Ако лъгал съм, често предавал

и мачкал съм аз на някой честта,

ако съм даже човек нагрубявал

и нечисти били са мойте дела.

Кому ще съм нужен, потребен,

пък макар да стана и крал?

Накрая от всичко човешко остава

само кой колко обич е имал и дал.