Отвъд тъгата чака ли спасение?
Ако, дано не го разочаровам.
Стоножка съм (със щръкнали съмнения)
на брод, през който с мъка преминавам.
Боли ме вятър северно копнежен.
Душата мърдам - плахо и самотно.
А в нея вяра сепната и сребърна
прехапва сини устни. И се моли.
Отвъд тъгата, има опрощение.
Човешко. То е тихо без остатък.
Дъждът е кратък, капките са перли
и няма късогледи от нещастие.
Боли ме буря тъпо. И пропукано,
среднощно, остро, бясно и нещастно.
И пак съм - някак сляпо - превъзбудена...
И в дланите - без нищичко прекрасно.
И само се препъвам в свободата си...
Сънувам хризантемните си нощи.
Потапям се в сълзите на тъгата си,
но всъщност се прочиствам. Чак до кости.
© Уморена Всички права запазени