посветено на Христо Ботев

Глухият плисък на вълните,

ромонът на кротките реки,

мекият вятър във косите

и снегът по китни планини...

Дали е пролет, зима, есен,

това е нашата земя,

намираме се в свят чудесен,

свят, понесъл болка и борба.

За да бъде таз земя свободна,

е пролята скъпа кръв,

но нали земята ни е родна -

всеки бори се да бъде пръв.

Дълбоко в мен кръвта нашепва,

от дедите още завещана,

вярата ми да не трепва -

земята ни издържа всяка рана.

А за родината си - майка свята -

бих принесъл в дар

тялото си и душата -

нека тя ми бъде господар.

Така диктува ти сърцето,

но щом е скръбно - остави го.

Знай, от мъка е то клето,

че не може да тупти под чуждо иго.

Какво е нужно, за да се превърне

горд писател в смел боец,

в земята си да се завърне,

за да умре като светец?

Нима му трябва нещо друго,

освен надеждата една,

че с жертвата си будна

ще донесе мечтана свобода?

Това едно-едничко нещо -

вярата във свободата,

вярата, че можеш нещо вещо -

да участваш във борбата!...

Геройски загина поета -

от целия си живот разбра,

че щом роден си в земя клета,

да живееш, значи борба.