Бургаска приказка
Един самотен гларус, посивял,
под звуците на морски сто пиана,
приседнал бе на плажа опустял –
отпиваше замислен морска пяна.
На пръсти приближих се, но от страх
да не изчезне от брега безследно,
пред погледа му любопитен спрях,
с очи той ме прикани да поседна.
Приглади пооскубани пера,
суетно, сякаш мускули премери,
опита се – така и не разбра,
кой вятър ме довея през септември.
Но явно от вълните бе пиян,
с небивалици взе да ме омайва,
че бил душа на морски капитан –
сирена аз, която се разкайва!
Усмихнах се! Не ти повярвах, брат!
Не си мисли, че ми минават тия!
На гларуси не вярвам в този свят,
не вярвам и в любовната магия!
Надлъгвахме се дълго – близо час,
докато мрак се спусна от небето,
а слънцето за „лека нощ” Бургас
целуна и се притаи в морето!
След туй... Една предателка – вълна,
в нозете ми се стрелна разпенена,
и в миг превърна моята снага
във рибешка опашка на сирена...
В зори потеглих пак към моето Аз,
но скътах свидни дарове в сърцето –
една вълшебна вечер от Бургас,
самотен гларус, залез и морето!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ваня Иванова Всички права запазени
