Бяла Лястовичка със зелени очи
Б Я Л А Л Я С Т О В И Ч К А С Ъ С З Е Л Е Н И О Ч И
_________________________________________________________
Бяла Лястовичке моя... Със смарагдовозелени очи.
Открадна Сърцето ми. И в тъмното нанейде отлетя.
Надявах се да останеш. Без причина – хей така.
Днес. Утре. Сега... И завинаги! Млада. Непокорна. Бяла.
Толкова те исках. Ако не заради набръчканата ми Душа.
То поне... Защото под ризата ми на топло бе долетяла.
Във гърдите ми свила своето първо вълшебно гнездо.
Със дъх ти нашепвах тайни, омайно красиви слова.
А ти ме давеше във зелена злачност от разтопени въглени.
И цяла облята от някаква тиха, кехлибарена светлина.
Ме превръщаше във дошло до предела безмълвие.
По твоята Лунна Пътека се спусках дълбоко и бавно.
Озарен от кротка плахост и мека нега заискрили лъчи.
Аз – твой раб покорен. Всевластна Богиня - ти.
И жертвено попили следполунощното безумие.
Във облаци се превръщахме. По небето скитащи...
Бяла лястовичке моя... Със фаталнозелени очи.
Защо вместо Сърце остави ми гореща рана да кърви?
Как не съзна?
Че Ти и Аз... Сме двете разсечени половинки на Цялото.
На вечно дирене обречени. Осъдени вечно да се разминават.
Деца на Силата. Ала остали обезсилени... Роби на Тялото.
Да изплащаме тежката дан за грехове от раждания минали.
А другото?
Другото са два Живота Човешки.
Красиви и тъжни...
Като Приказка!
2011 г.
Виктор БОРДЖИЕВ
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктор Борджиев Всички права запазени
