Ще си тръгна от този живот  неразбрана 

и несрещнала своята сродна душа -

този израз оказа се фата моргана,

който всеки преследва на тази земя...

Самотата превърнах в свой най-верен съюзник,

във приятел и брат, във опора и рамо,

на което проливах горчивите сълзи

от поредната рана... и не само...

В сивотата на глухо безвремие

аз издигах във себе си стена до стена,

да предпазя поне малко в това пошло съвремие

тази толкова пеперудена своя душа...

И ето - на своя живот преплувах реката -

по средата съм, а сърцето е празно... 

Да, стрелите горчиви отблъсва стената,

но отвън плаче моето щастие жално...

Крача в дните безкрайни на своите делници

със измръзнали пръсти, с осланени крила...

Някъде там мечтите ми пленници

чакат своя спасител в нощта...