Чашата

Боже! Господи, защо не спира да боли?!

Всеки следващ ден, за пореден път чашата ми все е пълна,

а душата ми бездънна.

Като в лабиринт се лутам, объркана от своите мисли и чувства. Търся себе си някъде вътре, но намирам само руините от същността си.

Зная! Трябва да те забравя! Зная! Трябва да те преживея!

Боже! Господи, но как да го направя? Аз не зная...

И доливам чашата кристална, изпълвам я и колкото повече отпивам, толкова по-близо те чувствам до мен.

Проклинам и съм благодарна за деня, в който те срещнах. И съм щастлива и нещастна, че не си до мен.

Плача, страдам и празнувам опиянена от болка. В тази поредна алкохолна нощ тъгувам сама със себе си.

И те желая и те отблъсквам отново в мислите си. Целувам те, обичам те и те убивам в сънищата си.

Но проклинам себе си най-вече, защото не те обичах достатъчно, когато ти даваше сърцето и душата си за мен. И отпивайки, отново потъвам в самота.

Казват ми не си за мен, казват ми назад да не поглейдам. Но как да потъпквам себе си, когато вече аз съм теб?! Откакто гръб обърна, се давя в сълзите си до днес. Плача, страдам - полудявам!

 Но, късно...

Пия, пия, напивам се мъката си да удавя, спомените да залича, да забравя.

Ето, чашата е празна, бутилката до мен е празна, душата ми е празна...

И отново, за пореден път намирам сили да се усмихна на себе си иронично, да вдигна тост и да празнурам своето падение.

Боже! Господи, помогни болката да спре...