cheshire
- Колко дълго могат да не спят котките?
- Откъде да знам бе, не ми задавай такива въпроси,
знам само, че не си падам по тях.
- Аха.
- Сърдиш ли се сега?
- Май нещо ти е досадно.
Дъждът вали трети ден безспирно,
сменям завесите на прозорците всеки ден -
жълто, розово, зелено -
да докарам малко цвят.
- Косата ти свети някак си странно.
- Мислиш ли?
В завоя на улицата блещука лампа -
къщите може би спят,
а може би не.
- Къде се отнесе, ей?
- Тук съм.
- Не ми ги казвай на мене тия, виждам те.
Бяло, бяло, бяло по хоризонта,
дори не е сняг,
дори не е някакъв остатък спомен,
само рисунък на ръце...
Докосвам мъглата...
- Добре де, какво за котките?
- Нищо, топли са, малки острови топло.
- Имат сърце, няма как да не са.
- Това казвам и аз.
Вали, не спира,
пердетата заприличват на паяжина
сива, с отпечатъци очи,
една червена блуза виси на вратата.
- Не знам дали обаче не спят.
- Вярвам ти.
- Или поне колко дълго не спят.
- А дали се усмихват някакси?
- Сигурно, някакви котешки техни си усмивки.
Цветове,
събирам палитрата на следобеда в шепа
разхвърляни възглавници
с напечатани йероглифи в черно,
кой знае какво означават...
- Все си мисля, че имам девет живота.
- Знаех си.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Зорница Николова Всички права запазени
