Аз съм човек,
ала в облаците дълго летях.
И спокоен бях, и лек,
почти безтегловен живота пилях.

Бръмките на суетата
усещах в щастието прогнило.
Тъй видях - там в небесата
стои светото светило.

Отдавна бях там.
Там заглъхна моята песен
изпод натрупалата плесен,
защото бях сам.

Сам съм и сега.
Но песента си чувам ясно.
Кръвта в мен тече бясно.
Плесента отми я снега.

Не искам рай, не ща небеса.
аз човек съм, от пръстта роден,
поникнал съм от майката земя
и от нея живея окрилен.

И може да е мръсна земната пръст,
но красотата в и небесата я няма.
За човека е красива човешката плът.
Не искам слънчев лъч в сърцето опрян.