Човек ...?!
Ден, дълъг колкото година.
Секунда, с продължителност на век.
Хуманността от мен отдавна си замина
и често питам се дали все още съм човек.
Обаятелните погледи на минувачите
се любуват на красивата обвивка.
Жадно пълнят се душите на зяпачите,
а душата моя скътана е под завивка.
Постеля плътна, мръсна и оглозгана от думите,
с които властно ме заливаха обичните.
Третираха ме ту като зависимата от комуните,
ту като богиня... Част от игрите на двуличните.
Така, превръщайки в прахообразна тиня
отломките разбити, останали от мен.
И всеки от предишните "обични" ме подмина.
Не иска никой да има дух убит, сломен...
Ала забравят, че всеки стига тази бездна някой ден!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лекса Джорджис Всички права запазени
