Човек ...?!
Ден, дълъг колкото година.
Секунда, с продължителност на век.
Хуманността от мен отдавна си замина
и често питам се дали все още съм човек.
Обаятелните погледи на минувачите
се любуват на красивата обвивка.
Жадно пълнят се душите на зяпачите,
а душата моя скътана е под завивка.
Постеля плътна, мръсна и оглозгана от думите,
с които властно ме заливаха обичните.
Третираха ме ту като зависимата от комуните,
ту като богиня... Част от игрите на двуличните.
Така, превръщайки в прахообразна тиня
отломките разбити, останали от мен.
И всеки от предишните "обични" ме подмина.
Не иска никой да има дух убит, сломен...
Ала забравят, че всеки стига тази бездна някой ден!
© Лекса Джорджис All rights reserved.
