Чужди времена
ЧУЖДИ ВРЕМЕНА
Не може всичко да е тъй жестоко
и времената – толкова сурови.
Навярно някой ден ще дойде срока
на този свят да се родя отново.
И аз ще се родя – след двеста есени,
след триста пролети, след милион лета.
Душата ми, от щъркела донесена,
все пак ще се завърне на света.
Навярно сто слънца ще са изстинали,
безброй планети ще са звезден прах...
Ще срещна ли под небесата, сините,
онези, сред които тук живях?
Или ще бъдем минало забравено
и моето човечество, и аз;
и градовете прашни – изоставени,
и изоставен – споменът за нас.
И ще живеят в други измерения
студени сенки без душа и плът –
космично виртуално поколение
– трева край някой междузвезден път.
По сухото корито на годините
ще е изтекла моята река.
За мене всичко ще е вече минало –
кой век отново свой ще нарека?
Дали ще разпозная там пътеките,
в които крачех от зори до мрак,
или – отломък стар сред сенки леки –
бих бил ненужен странен артефакт?
Какво би правила сред тях душата ми,
какво бих търсил в чуждия им свят?
Как бих общувал с шепа чужди атоми,
сред вечности без ни един познат?
Ще нося в себе си вселена минало
и спомен за далечни времена,
но дирята ми в тях ще е изстинала,
а не покълват мъртви семена.
Но ако бъдното е тъй сурово,
тъй чужди – идващите векове,
защо ми е да се родя отново
в далечни непознати светове?
Защо ми е да скитам пак, където
съм вкусвал вече радост и печал,
и да боли от спомени сърцето
за времето, в което съм живял?
Върти се колелото.
Вековете
навярно се повтарят ден по ден.
Но аз не искам чуждо време.
Спрете!
Аз слизам...
Продължавайте без мен!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
