Колосах яката на детския спомен.
Сресах си всички неясноти.
В джобовете сложих бели, не бонбони.
По прашните улици на живота подгоних
дребни, но святи мечти.

Сипвах сол в житейските рани.
Гасях звездите с очи.
Луната, вместо хвърчило си хванах,
измислях си птичи капани
в които се хвана ти.

Хареса необичайността ми.
Бях по-различен от пъстрия свят.
Освободих те, а ти остана,
не исках вече нищо да хвана
и тогава старостта разпознах.

Но се пробужда все още момчето,
което безумно харесва да язди дъга.
То е същото общо взето,
реди си мечтите в куплети.
Всъщност аз съм това.