Да робуваш на есента
Болна ли бях?
Или просто бях избледняла?
И толкова дълго спях,
че деня бях вече презряла.
В жълто и бяло преливах,
симулирах своя живот
и с тапетите стари се сливах -
сама си сложих хомот.
Сърцето си така продължително кърпих,
че не остана място за бод.
И на никой за нищо не се сърдех -
аз сама на себе си бях роб.
Безропотно, смирено аз страдах -
не молех се даже за гроб
и така неусетно попадах
в есента на мойта любов.
Гледах листата как падат
и кротко плаках за теб.
Дори оковите вече не стягат...
Дойде зимата и душата вече е лед.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Преси Всички права запазени
Много е добро 
