Да си го кажем
С твоите костюми – не вървя.
С твоя ум – не мога как да блесна...
Защо е тая злоба и сръдня?
Защо не се погледнем просто честно?
Ех, пустата житейска суета...
Светът мълчи и всички ежби трае.
В разбита панта на една врата
скрибуца отговорът който знаем.
А ехото стачкуващо крещи,
че тишината ражда недоносче.
Маркирани са двете ми очи
и вече са в компютърното кошче.
Ти трупаш слава и какво ли не
защото честността е непонятна.
Душата е различна от ръце!...
Тя винаги е страшно необятна.
Залагам само своят идеал!
В себе си единствено се вричам.
Какво? Ти казваш, че не си разбрал?...
Разбира, който истински обича.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
