Да си го кажем
С твоите костюми – не вървя.
С твоя ум – не мога как да блесна...
Защо е тая злоба и сръдня?
Защо не се погледнем просто честно?
Ех, пустата житейска суета...
Светът мълчи и всички ежби трае.
В разбита панта на една врата
скрибуца отговорът който знаем.
А ехото стачкуващо крещи,
че тишината ражда недоносче.
Маркирани са двете ми очи
и вече са в компютърното кошче.
Ти трупаш слава и какво ли не
защото честността е непонятна.
Душата е различна от ръце!...
Тя винаги е страшно необятна.
Залагам само своят идеал!
В себе си единствено се вричам.
Какво? Ти казваш, че не си разбрал?...
Разбира, който истински обича.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
