Да си поплача

Да си поплача тихичко сред мрака,

да, вън е светло но сега съм сам.

Бях писал някъде, че аз не плача,

ала сега не знам, не знам, не знам.

Напират сълзите в очите тъмни,

а тихо стене наранената душа.

Тя неразбрана е от как се помни,

в сълзи излива мъката сега.

А насъбралата се тиха влага,

възпирана от силата на воля до сега.

Достатъчен е упрек, лоша дума,

отприщва се желязната врата.

Надолу рукват те като лавина тъмна,

потоци буйни влачат камъни, скали.

Понасят се те бясно през усои стръмни,

съдби да смачкат, да изкоренят треви.

Аз чакам ги скала връз мен да хвърлят,

и нека ме затрупат каменни стени.

Душата тялото ми бавно да напусне,

удавено с вода, разбито от скали.

И мене слава Богу няма да ме има,

да чувам лоша дума от ядосан глас.

Ще бъде лято, но за някои ще си е зима

и от чиито хули съм погубен аз.