24 oct 2024, 10:31

Да си поплача

  Poesía
527 1 0


Да си поплача

 

Да си поплача тихичко сред мрака,

да, вън е светло но сега съм сам.

Бях писал някъде, че аз не плача,

ала сега не знам, не знам, не знам.

 

Напират сълзите в очите тъмни,

а тихо стене наранената душа.

Тя неразбрана е от как се помни,

в сълзи излива мъката сега.

 

А насъбралата се тиха влага,

възпирана от силата на воля до сега.

Достатъчен е упрек, лоша дума,

отприщва се желязната врата.

 

Надолу рукват те като лавина тъмна,

потоци буйни влачат камъни, скали.

Понасят се те бясно през усои стръмни,

съдби да смачкат, да изкоренят треви.

 

Аз чакам ги скала връз мен да хвърлят,

и нека ме затрупат каменни стени.

Душата тялото ми бавно да напусне,

удавено с вода, разбито от скали.

 

И мене слава Богу няма да ме има,

да чувам лоша дума от ядосан глас.

Ще бъде лято, но за някои ще си е зима

и от чиито хули съм погубен аз.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Петър Петров Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...