Мамо, знаеш ли, тъкмо пораснах,
но не ми личи.
Бабо, наистина разбрах,
че болката сега по-силно боли.
Както всички и аз исках да стана голяма
и да видя какво е през очите на мама.
Исках по-скоро да стана жена,
дори да са ми нужни и очила.
Дните сега минават сиво-лилави,
губят се бавно мечти и усмивки,
времето сякаш нарочно се бави,
после пък бърза и не дава почивки.
Оставаш без никой, а си край всички.
Чувстваш някаква тъпа тъга,
умът ти превзет е от стопени въздишки,
паднеш ли, никой не дава ръка.
Мамо, не искам да бъда голяма.
Искам да бягам с боси крака,
искам щастие на парите в замяна,
искам някой в тази голяма тълпа.
Вече ги няма нощите топли,
в които вън зимата с вятър преде,
а аз съм доволна в скута на мама,
която приказки сладко чете.
Но така е устроен света,
и всеки иска това, което няма.
Децата не са разбрали това,
и не слушат мама и баба.