Дали...
Дали...
Дали ще дойдеш някога с октомври
на прага ми с пречупени крила,
дали ще кажеш просто да отворя,
залостената някога врата.
Да ме прегърнеш с топлите си длани,
да ми прошепнеш до ре ми и ла,
а после сред мечтите ми прибрани,
да си поседнем двама със дъжда.
Ще те погаля тихо със усмивка,
с една сълза ще ти даря небе
и пак ще бъда вятърна щастливка,
онази там – до синьото море.
Ще те оставя топъл да ми пееш,
забравените песни от преди,
със мислите ми звезден да се рееш,
докато сливаш нашите следи.
На ранина ще тръгнем само двама,
по слънчева пътека сред гори,
в история отдавна изживяна,
ще се събудят нашите очи.
Аз пак ще бъда речната безкрайност,
на твоето жадуващо сърце,
а моята нестихваща омайност,
ще се изгуби в двете ти ръце.
На приказката в края ще сме вечни,
два пламъка във профил и в анфас,
стремежите ни огнено безбрежни,
ще съхранят пожара между нас.
06.09.2017г.
Елица
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Георгиева Всички права запазени
Стихото е за някакво отминало време... дори не от този живот... Усмихнат ден от мен! 