Нищо
Проклинам те от няколко лета.
Минутите изтичат като капки.
Щом с времето намразих любовта
възможно ли е да обичам някак?
Преструвам се на себе си и пак,
повярвала в поредната си роля,
завивам се под тягостния мрак
и цяла нощ за утрото се моля.
Мечтаех си да бъдеш адски сам,
защото самотата ме изгаря.
Написах те – банален мой роман,
а после загасих на теб цигара.
Запалих те. Забравих те? Не съм!
Каквото и да правя, сам се пишеш
по мислите ми и по моя сън,
по начина, по който в мене дишаш.
Намерил си подслон в една душа,
която се е свила в тъмен ъгъл.
Не мога никак да я утеша
за всеки път, когато си я лъгал.
Намразих любовта, защото аз
повярвах, че сама ще я напиша
и после съчиних от “тебе” “нас”,
а тя си тръгна без да каже нищо.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Гарелова Всички права запазени
