Дали сълза тук няма да отрониш
Едно дете, останало сирак,
пропито с недоверие в света,
в душата си с отдавна паднал мрак,
отчаяно навело бе глава.
Едно дете, самотно като цвете,
с очи изпити, плувнали в сълзи,
ръцете си в молитва кротка вплете,
макар че в Бог не вярваше дори.
А мракът бе зловещ и безпощаден
сред вихъра на падащия сняг,
а мракът бе зловещ, безумно гладен,
разплут и не познаващ бряг...
А то стоеше, сричаше молитви,
в ръцете си държеше малко птиче.
Как искаше отново то да литне
не знаейки, че вече го обича...
Студът отвред обсадил бе момчето
и то притисна дребното телце
до своето, а гаснеше сърцето,
но обич вля във другото сърце.
То се събуди в малката му гръд,
но другото... туптяло бе дотук...
и птичето сред кучешкия студ
заплака над замръзналия труп.
То плачеше, а вятърът бездушен,
със преспи тялото засипваше отвред.
Студът и той, към всичко равнодушен,
скова го в гроб от мрамор и от лед.
Напразно клюн забиваше да стигне
до тялото му птичето в леда,
а знаеше, че също ще загине,
макар веднъж... спасено от смъртта...
Но ето - то политна към небето
и там запя последната си песен.
За любовта, за него, за момчето,
за първата си... и последна есен...
И пя докато в малкото сърце
стопи се и последната му сила,
и падна то от черното небе
сред зимата, за кой ли път убила.
И тялото му се заби в снега
над гроба на самотното момче,
тогава падна тежка тишина
под мрачното, настръхнало небе.
А там, от изток, бавно светлината
показваше, че ражда се нов ден,
и той след миг разби с замах тъмата,
която ги уби във своя плен.
И слънцето възкръсна над земята
скована от зловещ и леден щит,
но миг по-късно спря сред небесата
с учуден поглед, и със стреснат вид.
Там, над ледената броня,
разцъфтели бяха две цветя...
Те разказват, а това така ме трогна,
за това, какво е Любовта!
22.06.2000.
© Георги Каменов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Валентине, за положителната оценка.
-
Много хубаво Стихотворение!
-
Благодаря ти, Живка, че се спря на тази ми поема и я коментира с тези чувствени думи!
-
Коравосърдечната ми същност се разрида , толкова е истинско и хубаво!
-
Благодаря и на теб, адаш.
-
Философия, реалност, лирика...
-
Благодаря сърдечно, Лиа, за това повече от страхотно включване!
-
Мислител, приеми моите възхищения за написаното. Всеки може да напише хуморески и щуротийки, когато му е широко около врата, ала не всеки може да представи разказ в стихотворна форма, при това със запазен ритъм и смисъл, който навлиза дълбоко в личноста на четящия. Даже ми се струва, че ритъма на моменти е израз на туптенето на двете сърчица или на "...Напразно клюн забиваше да стигне...". Не виждам, какво повече да кажа, освен да прочета творбата още няколко пъти, че да усетя ритъмът на сърцата или тъжното клюнче на птичето е водещото. Което и да е, творбата ти ме очарова. Поздрави!
-
Благодаря, Мариана, много точно казано!
-
Благодаря, Мариела, за пълния с чувство коментар.
Тази поема я бях въобще забравил, но преди 2-3 години започнах да ровя в куфарите със старите ми творби, за да преписвам това, което става, че там всичко вече се разпада. Тя нямаше заглавие, но когато я прочетох, сякаш четях творба на друг автор. Просълзих се и от там дойде заглавието. -
Сълза ли? Порой от сълзи изляха се…
Но, Не, птичето не бива да умира,
момчето би дало и живота свой,
птичето, за да живее и да лети,
и пак при него отново да се връща.
Живота ли? Живота – Не!
Че как би дало живота свой
щом неговият живот
е всъщност птичето и без птичето,
момчето не може да живей…
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
