Дали сълза тук няма да отрониш
Едно дете, останало сирак,
пропито с недоверие в света,
в душата си с отдавна паднал мрак,
отчаяно навело бе глава.
Едно дете, самотно като цвете,
с очи изпити, плувнали в сълзи,
ръцете си в молитва кротка вплете,
макар че в Бог не вярваше дори.
А мракът бе зловещ и безпощаден
сред вихъра на падащия сняг,
а мракът бе зловещ, безумно гладен,
разплут и не познаващ бряг...
А то стоеше, сричаше молитви,
в ръцете си държеше малко птиче.
Как искаше отново то да литне
не знаейки, че вече го обича...
Студът отвред обсадил бе момчето
и то притисна дребното телце
до своето, а гаснеше сърцето,
но обич вля във другото сърце.
То се събуди в малката му гръд,
но другото... туптяло бе дотук...
и птичето сред кучешкия студ
заплака над замръзналия труп.
То плачеше, а вятърът бездушен,
със преспи тялото засипваше отвред.
Студът и той, към всичко равнодушен,
скова го в гроб от мрамор и от лед.
Напразно клюн забиваше да стигне
до тялото му птичето в леда,
а знаеше, че също ще загине,
макар веднъж... спасено от смъртта...
Но ето - то политна към небето
и там запя последната си песен.
За любовта, за него, за момчето,
за първата си... и последна есен...
И пя докато в малкото сърце
стопи се и последната му сила,
и падна то от черното небе
сред зимата, за кой ли път убила.
И тялото му се заби в снега
над гроба на самотното момче,
тогава падна тежка тишина
под мрачното, настръхнало небе.
А там, от изток, бавно светлината
показваше, че ражда се нов ден,
и той след миг разби с замах тъмата,
която ги уби във своя плен.
И слънцето възкръсна над земята
скована от зловещ и леден щит,
но миг по-късно спря сред небесата
с учуден поглед, и със стреснат вид.
Там, над ледената броня,
разцъфтели бяха две цветя...
Те разказват, а това така ме трогна,
за това, какво е Любовта!
22.06.2000.
© Георги Каменов All rights reserved.
