Дано
Снегът навред и шир се стеле,
мъгла се спуска над града,
но ето, Слънцето се смее
и нежно топли през деня.
Ала в душата ми е сиво,
мъгла се стеле там навред.
А нея кой ще я разсее?
Мълчи, скована в студ и лед.
Душа - безпътна и ранена
сега е тя. И няма кой
надеждата да върне в нея.
И страда дълго, дни безброй.
Измамена е тя. И болка
я мъчи бавно ден след ден.
И тихо плаче: "Още колко
тъга ще има все за мен?"
Приятели, къде се скрихте?
Съчувствие, къде си ти?
Подкрепата, която дадох,
ще върнете ли в мойте дни?
Усмивки толкова раздадох,
любов безкрайна подарих,
а в нужда всички ме предадохте...
Душата ми е празен стих.
Очите ми са пълни с болка,
но даже сълзи няма в тях.
Дори и смисъл да се боря
не виждам вече. Само страх.
Безсмислено напред се лутам
и дишам бавно, ден за ден.
Дано да срещна някой, който
да ми помогне да си върна
надеждата и вярата във утрешния ден!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цветелина Янкова Всички права запазени
Поздрави на всички!
