Дано, за да се моля
Танцувахме и може би нарочно
очите ми се впиваха в плътта.
Напуканите устни на порока
повтаряха от спомена греха.
Гръдта ти се долепяше до мен
и чувствах как обдишвам тишината.
А вятърът студен, но не смирен,
от виното изстискваше водата.
Не вярвах, че светът е лабиринт
и изходът е труден и далечен.
Дишах вместо въздух - лепкав дим.
Не бях човек, а чувствах се човечен.
Ръцете ти докосвах, а студа
в сърцето ме пробождаше двуостро.
Защо съм само със една душа
която вечно разрушава мостове?
Не са ли мои чуждите вини
и вярата, която е фалшива?
Дано да имам много земни дни,
за да се моля ти да си щастлива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
