Дано, за да се моля
Танцувахме и може би нарочно
очите ми се впиваха в плътта.
Напуканите устни на порока
повтаряха от спомена греха.
Гръдта ти се долепяше до мен
и чувствах как обдишвам тишината.
А вятърът студен, но не смирен,
от виното изстискваше водата.
Не вярвах, че светът е лабиринт
и изходът е труден и далечен.
Дишах вместо въздух - лепкав дим.
Не бях човек, а чувствах се човечен.
Ръцете ти докосвах, а студа
в сърцето ме пробождаше двуостро.
Защо съм само със една душа
която вечно разрушава мостове?
Не са ли мои чуждите вини
и вярата, която е фалшива?
Дано да имам много земни дни,
за да се моля ти да си щастлива.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
