Ден

През  мъглява синева

слънцето огрява заснежена равнина.

Едва улавяш тих ветрец

да си играе със заснежени клони.

А те изведнъж се съблекат

от белоснежните одежди

и ги захвърлят върху главата, раменете.

Ти се оглеждаш да откриеш

кой ли весело те предизвиква

и в бой със снежни топки

да те върне там, отгдето

ти не искаш да излезеш...

Една врата е оставена отворена 

и често ти се обръщаш крадешком

да помахаш на детето.

Гледаш го, а то - със зачервени бузки

препуска на шейната

и се смее, смее с вятъра

на снежната пушилка след шейната.

О, мое мило, далечно-близко снежно детство!

Не искам аз богатство друго...

Ти ми стигаш да ме топлиш

през бъдните години.

Какво от туй, че температури минусови

са облекли с ледена дантела прозорците! 

Какво от туй, че моята поредна зима бяла

се мъчи със стрелички ледени  

да атакува старческо сърце!  

Не ме е страх, защото зная -

отворена е моята врата 

на детството към рая!

И тъй с усмивка на уста 

някой ден ще я затворя.

Ще си остана там завинаги,

АЗ - бедна богаташка,

живяла и обичала света

между небето и земята!