6.03.2007 г., 9:39 ч.

Департ 

  Поезия
1015 0 2
Кой във мрака неспокойно пак се вглежда,
чий е трепетът в безсънните зори,
на кой се пада нищожен къс надежда,
коя душа в жарава днес ще догори.

Не е ли онзи, който си любимите оставя,
и тръгва пак недраг по чуждите земи,
онзи, който ранен се олюлява,
и прокълнава скръбните си дни.

Къде е той сега, О ветрове, О бури,
къде запращате ни час след час,
та виждаме последно двете кули,
едната за пристигащи, а другата - за нас.

А там, край Вечний град, когато го открием,
той пак усмивката си ще ни подари,
но как от истината да го скрием,
тоз семпъл факт, че сме сами.

Сами, без капчицата радост,
която все пак се полага нам,
блуждаещи, пилеем силите на халост,
за което, вярвайте, ще ни е срам.

Защото в къщи нещо скрито нас очаква,
забулено в тъмнината на хилядите зли дела,
и майка ни несвястно ни очаква,
че разделена е от свидни си чеда.

Дано познаем достойнството на болката,
дано надигнем младите си, патили глави,
дано завършим на света обиколката,
и се върнем поотделно, но не сами.

За нас ще си остане трудът,
за нас ще поникнат житата,
за нас ще затрепти плугът,
за нас ще проплачат децата.

И никой вече не ще заминава,
и никой с никого не ще се прощава,
и никой няма да се похабява,
и никой няма далеч да остарява.


© Ясен Куманов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??