Дихание

На майка ми

В просъница бяла незнайно дихание
събужда заспалия Бряг.
След тихо очакване Бризът-изгнаник
завихря се в шеметен бяг.
Вълните танцуват, обгърнати в пръски
от блясъчни морски искри
и с тайна въздишка, тъмата разпръснала,
Луната за Бриза скърби.
Сребристи окови обгръщат сърцето
на светлата тъжна Луна
И само потоци от лунна пътека
изпива морето с тъга.
А Бризът, невярващ, отново се връща
танцува, разпръсква копнеж,
отчаяно, страстно вълните разгръща
и чезне във своя летеж.
В просъница бяла незнайно Дихание
пречиства тревожната шир,
стопява Тъга и поглъща Страдание
смълчаният светъл Всемир...