Днес ще се стопим...
Днес облаците пак са полудели,
дали не гонят снощния ни миг,
във който сме един пред друг стопени
и вятърът край нас пролазва тих...
Днес слънцето изгряло е на пръсти...
Свенливо занадничало при нас.
Пробягва по лицата ни безсънни,
а пулсът ни танцува афро-джаз.
Днес аз ще бъда твоята вселена...
всемирна ме нанасяш като фон.
На тази наша стъклена картина
червеното изпъква като стон.
Днес нищото пред нас е нажежено
в изпращане на нощните звезди,
брояхме ги, но бяха твърде много,
сънят остана буден да брои.
Днес ти си аз, а аз съм времето,
което ще застине като скреж
по сутрешни прозорчени картини
въздъхнат, нестопен във грях копнеж.
Днес миналото се черви от завист,
че вече е отминал свършен миг,
а утрото, изпепелено в сладост,
посрешнато в зора с любовен вик.
Днес ти си само бряг корабокрушенен,
по теб солена ще се разтопя,
да слепна пръснатите ти секунди-време
във вечност, сред която да стоя.
Днес аз съм пясъчна коприна,
скроена по гърдите ти трептя,
и даже звукова вълна от мандолина
не трепка в тази моя честота.
Днес ние ще сме онзи... неразбраният,
заплетени из себе си със дъх,
и той ще се разкрие някак в двама ни,
ще бъде ясен "смисълът" със теб.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Искра Радева Николова Всички права запазени
